Много родители емоционално са все още деца. А вътрешното порастване

 Много родители прочувствено са към момента деца. А вътрешното порастване значи различаване, приемане и вдишване на отговорност за личните усеща.

 Даниела Стоянова е приключила клинична логика на психиката в Международния Славянски Институт в Москва, а от 7 години работи интензивно и като гещалт психотерапевт. В процеса на терапия тя поддържа хората по пътя към личното им осъзнаване, поемането на отговорност и вътрешното опознаване за пълноценно другарство със себе си и другите. „ Всяко психическо или физическо страдалчество на душата е единствено резултат от насъбрано напрежение, вътрешно заплитане и болежка. Всяка болежка има своя прикрит смисъл и носи в себе си късмет да разберем посланието на душата ни, а посредством нея – за по-осъзнат и пълностоен живот ”, споделя психоложката, чиито потребни публикации са посрещани с голям интерес от читателите на Web Stage.

 В особено изявление с Даниела Стоянова, беседваме за разменените функции в фамилията – парентификацията. Как децата постоянно се трансформират в родители на личните си родители и за какво са толкоз комплицирани връзките посред им във връзка с даването и приемането.

Няма безгрешни родители

 Няма родители, които да не вършат неточности – няма съвършена майка или съвършен татко. Идеалните родители са тези, които осъзнават грешките си и знаят какво да вършат с тях. Истината е, че родителството се оказва комплициран и провокационен развой. Често се случва, когато беседвам с родителите и ги запитвам, коя е вашата персонална поддръжка в живота, те отвръщат – децата ми. Живот поради децата, жертва поради децата, отричане от личния живот в интерес на децата, запас от децата – това е голямо задължение за детето. Оказва доста огромно прочувствено напрежение върху самите деца и въздейства обременяващо върху техния живот като по-възрастни хора. Посланието, което по този начин получават за своя живот е – да се жертват в миналото на собствен ред за другите.

 Как се стига до една такава обстановка? Много родители считат, че като се опират на децата си в сложни обстановки и желаят поддръжка от тях, децата стават мощни, получават по-голяма умелост за живота. Това не е тъкмо по този начин, тъй като по този метод майката или бащата трансферират на детето своята виновна роля. Така то стартира да се грижи за тях прочувствено, стартира да се пробва да ги схваща, да ги усеща, да не ги тревожи, да не споделя с тях личните си проблеми, даже от време на време то поема целия надзор върху раменете си. Това кара децата да пораснат прибързано прочувствено, стоварва им една непостижима отговорност за нежната им възраст за неща, които не са тяхна работа. Подобна роля е огромен товар за едно дете.

 Разбира се, това има своите плюсове и минуси. Плюсовете са, че постоянно тези деца израстват независими, виновни, решителни, съчувствени, разчитащи на себе си хора, тъй като им се е наложило да схващат и поддържат родителите си още от дребни. Поемайки отговорност за прочувствения живот на родителите си, те несъзнателно се научават да поемат повече, в сравнение с е нужно. Цената, която заплащат за това е, че дружно с тази псевдо-сила и отговорност, се оформя една арогантна и гневна настройка към живота – неосъзнатия вик на този пораснал към този момент човек да си разреши да бъде още веднъж дете. Да получи поддръжката и позицията на дете, която не е имал като дребен.

 По посока на родителите, когато детето към този момент освен е „ смисъла на живота ”, а даже е „ прочувствен отдушник ” за проблемите на мама и баща, то става „ по-голямо ” от родителите си – вътрешно и прочувствено. Обикновено тези хора израстват и съумяват в съвсем всяка сфера на живота, тъй като разчитат единствено на себе си и са амбициозни. Проблемът е, че в връзките си срещат компликации със здравословното отдаване на друго човешко създание, затрудняват се мощно да получават и изискат поддръжка. Когато още от дете човек е ангажиран с болката на майката/бащата, или пораства с чувството по какъв начин те се „ жертват ” поради него, цялата динамичност на прочувствения им живот остава вътре в фамилията и е доста мъчно да напусне този кръг на връзки, да се свърже пълноценно с колегата в живота си.

 Друга заплаха е, че когато успее да открие евентуален сътрудник, това пораснало към този момент дете може да стартира да се раздава прекалено много във връзката. Прекаленото обгрижване на колегата е задушаващо и нарушава по този начин значимия баланс сред даването и приемането. То разкрива компликации с доверието и отдаването, заради вътрешната потребност да се управляват връзките, от боязън да се остави на процеса. В множеството случаи, за самите родители е предизвикателство да износят своите страсти. Те постоянно упрекват детето, изискват от него неща, свързани с визията „ Какво ще кажат хората? ” Никой родител не наранява съзнателно детето си, само че за жалост постоянно точно това е резултатът. Самото родителско отношение има потребност от преосмисляне. Повечето родители по този начин са научени от своите родители и даже откровено да имат вяра, че вършат най-хубавото, то се оказва с противоположен резултат. Възможно е да употребяват и властнически жанр, който постоянно маскира безсилието да се оправят с потребностите на детето, което пречи за създаване на взаимна, изпълнена с топлота и искреност връзка посред им, с почитание и здравословни граници.

 Невъзможността на родителите да поддържат връзка с децата си стартира доста по-отдалеч – от компликацията да поддържат връзка и схващат самите себе си. Да разпознават личните си страсти, да бъдат осъзнати за това, което изпитват – тъй като в случай че не разпознаваме личния си яд, е допустимо да го насочим към детето. Много родители прочувствено са към момента деца. А вътрешното порастване значи различаване, приемане и вдишване на отговорност за личните усеща. Порасналите в сходни комплицирани обстановки деца доста постоянно с изключение на яд, изпитват и виновност, надменност, занемаряване и самотност. Те живеят или с възприятието, че са по-знаещи, можещи от родителите си, което води към яд и надменност, или с възприятието, че би трябвало да се отплатят, издължат за всичко, което родителите са създали за тях, което води до отровен позор и виновност.

 Това е изцяло извърнат ред на потока, по който живота тече. Ние не можем да върнем нищо в подмяна за живота, който сме получили от родителите си. Животът върви единствено в посока напред. Ако ние сме децата, можем да се отблагодарим на родителите си за живота само като предадем това възприятие напред – на личните си деца или на професионално предопределение, идея, духовна задача, които сме избрали със сърцето си.Не можем да променим нашите родители, можем да променяме само себе си. Да изследваме по какъв начин и за какво нещо ни пречи, защото единствено тогава може да има осъзнаване, което точно дава избор в живота.

 За децата не е толкоз значимо да доближават до прочувствения свят на своите родители, въпреки че те го могат чудесно, тъй като постоянно точно те са " терапевта в къщи ". Много по-важно е обаче, родителят да доближи до ранимия вътрешен свят на детето си. В противоположен случай връзките се свеждат до едно незадълбочено битово равнище на другарство – ястие, спане, вървене на учебно заведение, работа. Въпроси от рода на – „ Как се чувстваш? ”, „ От какво имаш потребност? ”, „ Мога ли да ти оказа помощ с нещо? ”, „ Какво е значимо за теб в този момент? ” - отсъстват от живота, а те са тези, които поливат като с жива вода душата на детето. Храната за душата не доближава. Трапезите са богати, само че постоянно вътрешната ни душа умира от апетит. Огромна част от вътрешните премеждия на децата идват от родителите, а обстановката може да бъде доста по-облекчена, в случай че родителите стартират да работят със себе си – това би имало осезателен резултат и върху децата им.

За поддръжката и уважението

 Ние имаме чудноват метод да „ поддържаме ” децата си, като постоянно ги съпоставяме с другите деца. Това не е здравословна поддръжка. Подкрепата е в цялостното приемане. Здравословната поддръжка е – „ Приемам те и те поддържам във всичко – такъв, какъвто си! ” Когато използваме съпоставяне, сякаш с цел да мотивираме детето, тогава посланието, което доближава до него е – „ Ти не си задоволително добър. Дефектен си! Не се справяш! ". Макар, направено с най-хубави планове, сравнението е доста надълбоко пострадване и обръщение към детето, че нещо не е наред с него. Това е сериозна почва за развиване на отровен позор у детето.

 Често се случва по този начин, че това, което не сме получили от родителите си, го пожелаваме от децата си. Много постоянно родители идват и споделят, че децата им не ги почитат. Всъщност доста е допустимо този родител да не е получил почитание точно от личните си родители. Да не е бил почитан и подкрепян и по-късно, неумишлено да го проектира върху детето си. Когато родителят почита, обича и приема себе си, своите усеща и вътрешни потребности, детето почита, обича и приема родителя си. А по-късно и себе си.

 Да бъдем родители е „ непрекъснат танц ” сред здравословните граници, нужни, с цел да може детето да пораства с чувство за сигурност и отбрана от една страна, и да усеща прочувствена грижа и поддръжка – от друга.

Автор: Мария Тонева

Инфо: www.webstage.bg